Vivre sa vie

Настръхвай, народе! Само това ти остана …

antkot88 — Mon, 23 Jan 2012 20:26:20 +0000

Като бех в казармата имаше едно момче – ама как пееше он … като зафане некоя песен, се едно небо ке се отвори, а си те прибере, там горе … нали се се молим там а ни е по-убаво от тука.

Ного тегаво стана, ей – Мамка му и животеца! Мира не дават на човек да си отпусне душата, па да му стане едно такова леко, ама нейсе. Стегат каиша и да се вардиш – нема а се опазиш – ке го стегат докат не пукнем.

Се лошо е било, ама сега – ного не е на добро. Къде ке му се види краю – кой го знае, я доживеем, я не … ама ми е свидно на душата за тя пуста България. Да бех некой досега да ме нема вече.

Ама къде да бегам, като тука ми е най-рай. Най ми е свидно на маса да си седнем с мойте ора, а си мезим, а си пием, да си оратим наште си приказки и да се повеселим как само ние си знаем, Убаво ми е, ей!

А като се кача на Мусала – се едно с Бога се виждам, разговарaме си се. Гледам, гледам и секи пат се дива – земя ли е, чудо ли е? Ей, тая Рила – пъпо ми е там фърлен. Па езерата – секи що е грешен, там требе да иде – а си умие лицето и о седемте езера, па да се очисти от черната гнет, дето ни души у гърдите и ни стега, стега, Брате, мира не дава …барем ни мине некой ден!

Не е убаво и за младо, па и за старо … иззлобихме се – зли станааме, бетер вълци. Тегаво ни е, се се жалим, ама и грозно правим – как се вика : нема само на мене а ми е зле, я!

Ама като пийна малко и се ми се реве … е така – като ми засвири оная гайда, брате – се едно ми агне заблее и докат се озорим и они потекли – река от слъзи. Па требе си човек малко а си пореве барем му стане по-леко.

Ного обичм тая наща музика – от изворо е вадена и па у земя ке се закопа некой ден. Като обиколи секаде дека душа има по земя и по небо ке се върне и това ке тури точката на тоя свет.

Най ми е мило Рофинка да слушам … като запее оня глас въгленочерен – като се едно караконджул се е провикнал от невидими двери. Като ми писне оная гайда, брате – се едно ми се чедо родило … Па ми се разтупка сърцето, настръхне ми тело, литне душа чак до небо.

Като бех у казармата, имаше едно момче – как я гласеше тая песен … 2 годин сека вечер, стане ли темно некой се ке се провикне – „ Айде, бре … дай Рофинкината … „. Па се свием у постелата, па си ревем, оти ни е тегоба, оти бехме млади и убави. Сега ревеме оти вече към края си ойдееме. Ама като ми запее Руфинка се едно ми се у дар живота дава.

Не е убаво, че младите, они забрават. Не щат да чуят, да видат, да запомнат. Ама яз така викам – ако не се роди една сълза, ако не ти се избели душата след тая песен, като я чуеш, се едно немаш душа, се едно си жив умрел на тоя гниещ свет.

А българете ного сме препатиле, ного сме виделе, ама вервахме, че убаво ке дойде и се помнехме. Верно, секви сме биле – то убавото и лошото секи го носи, ама … Човеци бехме, души имахме, свидно ни беше и драго!

А сега – не вервам а е останало нещо от онова що е било, що сме тогава мислили и вервали. Сега не знаят Рофинка, затварат си они очите и не милеят за тая убава земя, къде ке погине, брате … те така е тръгнало.

Ама па де … оно си е па корен – вари го, печи го – па тука ке се връне, па нещо ке го бодне, ако кожата му бетер аба да е станала. Ке седне, па ке зареве!

Мой внук на гурбет отиде. Па като се връна му викам – „ Кажи, деде, по-убаво ли е там, на другия край на земята? „ Па он ми вика: „ Убаво е деде, земя е пребогата, красоти ного, ама нема да си крива душата – като ме е стегнало за гушата, па неке да ме пусне. Па като ми стане най-тегаво, па си пусна, деде, твойта песен, Рофинка, па си ревна – да ми умие лицето, а ми очисти душата. И се едно ключ бе деде – пусне ми се малко сърцето, отвори се катинара, па дишам, дишам … Ама така ке е. Да бих се върнало, се лошото ке гледам – нема пари, се твои, мои ора насекаде, нема да я баде тая работа тука. Та затова ке бегам деде, ама да знаеш и никога да се не върна, се тебе ке си спомням – оти ти си ми Родината, ти си ми у сърцето и като Рофинка слушам и гордо ми е, драго ми е, па жал ми стане, че сглупихме, та не можехме да опазим тая мила Родина.”

Замина си внука, яз не вервам а го дочекам пак, ама се си мисла – па има и други като него, ке опазат семката, ако че ке я сеят у друга чужда земя! Ние сме веке стари ора, що сме идели, що сме видели – това ке ни е, ама …живот бе, брате, па ти се живее!

Дай една Рофинка, па на кой колко му требе, барем за некоя минута мира намери и душа му почине. Па и да си поревем малко – ке се очистим …

00:22

antkot88 — Wed, 18 Jan 2012 22:53:23 +0000

Късно е.

Тъмно е.

Сама съм.

Слушам джаз.

Мисля.

Непознатият поет.

А шапката му.

Думите ми са някак нечленоразделни.

Мислите ми – непоследователни.

Действията ми – статично – оправдаващи собственото си своеволие и безхаберие.

Танцува ми се.

Ходи ми се на театър.

Пише ми се.

Потребно ми е да редя думи.

Има ли смисъл?

Естествено, че ДА! ( или )

Тътря се между редовете от социални догми и си мисля – …

Я ми кажи пак „ защо го правим „?

Уча.

Отегчавам се.

Трудно намирам равновесие между деня и нощта.

Движа се някъде изгубена в превода.

Равновесно ми е.

НЕНАВИЖДАМ ГО ТОВА РАВНОВЕСИЕ, ЧЕСТНО!

А лицата им едни такива самозвани –

Очите им напрегнати, жадни за … знание щях да кажа, ама по скоро за авантата на академичния провал.

Не ги познавам тия хора, но с тях ще пишем история.

Те поне това си мислят ( дали мислят или приемникът на собствената им ценностна система е някак неспособен да улови нискочестотното ехо на залата, строена преди 120г и непроменена от тогава.)

На това му се вика традиционализъм.

Аз съм дете на модерността. ( в речника ми излиза – мизерността – то все тая ).

Звъня.

Никой не отговаря.

Да не съм сама на тая планета?

Ало.

И музиката беше спряла.

И аз съм спряла.

Абе добре съм.

Спи ми се.

От дни не съм спала.

Очите ми са едни такива размазани.

Виждам обаче гримасите и …

Как беше песента – имаш празен поглед!

Е да ама се съобразявам с теб и с всички като теб.

Не че искам да провокирам, просто си мисля.

Все ми едно – живейте си и АКО обичате не ми навлизайте в личното пространство.

Малко съм хаплива.

Раздразнителна.

До тук с … миролюбива съм по време на сесия.

Територията на социалното ми битуване е подобно на опустяло парче земя, с малко растителност, почти никаква храна, интерактивност на ниво социална мрежа и редове, редове, побъркани редове за мъже, жени, деца, старци, безработни, майки, болни, недоволни, майки, професионално болни, недъгави, интегрирани, инвалидизирани, майки, бебета, сираци и пак майки.

Отиваме в звено „ МАЙКА И БЕБЕ”.

Връщат ни от там – не сте годни – нито сте майки, нито сте …

То пък какво ли сме?

Пускам си Чет Бейкър.

Сега всичко си идва на мястото.

Усещам, че скоро ще ме няма.

Сънят ме настига.

Очите ми се затварят.

Ако ти бях казала нещо. Ако бях …

Ако бях някоя друга, но за жалост съм себе си.

Не знам точно кое себе си.

Онова, което се съпротивлява на инертността в живота.

Бунт напира в мен.

НЕ мога да вървя по паветата и да крещя.

Природа.

Водата намалява, а аз съм все жадна.

Жълтото в стаята ме смущава.

И мъжът отсреща, който ме наблюдава.

Слагам щорите и се предавам.

Уморена съм.

От глупости.

А повечето неща, за които се притесняваш …

Ъ … в повечето случай въобще не се случват.

Обелките от портокали също ме смущават.

А до тях вдъхновенията на едни хора със законотворчески комплекс.

И щели сме да го играем бегълци –

За колко време.

Завинаги.

Мечтая за Пътя на Сантяго.

Може и без компания.

Или с един или двама –

такива, дето знаят, че мълчанието е най-удачната форма за комуникация, а думите – само по предназначение и когато невроните са произвели някакво, нещо … и да – тишината те смущава. Така е само докато свикнеш.

А гласът му е един такъв далечен и меланхоличен,

Всяка вибрация е наркотичен жест към онези, които не разбират пристрастеността на артиста към саморазрушение.

Не им понася явно.

Добре, че не съм.

Не съм артист де.

Аз съм.

Стига вече.

Думи.

antkot88 — Tue, 27 Dec 2011 11:03:47 +0000

Прелистени страници. Толкова думи. Не мога да мисля за друго, освен за себе си. Егоистично е, знам. Но не мога да се отърва от собственото си присъствие в битието на нееднозначността. Слушам музика – винаги хубава музика. Мъж пее за момиче, открило рая. Всеки от нас го търси, нали? Аз не съм в орбитата на смирението вече. Танцувах в съня си с вещици и чудати същества. Бях като анимационен герой – не принцесата, а сред пасмината на джуджетата. Хареса ми. Някак мистично е да бъдеш сред неприличните, нееднозначните. Не се страхувам когато подреждам думите, защото веднъж заели мястото си те придобиват статут на недосегаеми, а аз се изпразвам от съдържание и смисъл, за да се напълня отново. Идва поредният финал и пасивно се вълнувам, страня от равносметки, които знам, че ще направя и обещания, които подозирам, че няма да спазя, но … така трябва. Човешката душа е като пластелин, който можеш сам да моделираш, но колко дълго може да съществува в материалната действителност подобна консистенция. Не знам, изхабява ли се в даден момент. Погива ли? На масата бяхме трима … е, от години е така, но има липси и липси – знам, че не бива да прекрачвам определени граници, но … не искам да живея в свят, лишен от сантименталности. Та си мислех за първите неща в живота. Кога за последно си направил нещо за пръв път? Аз не си спомням, било е отдавна. Това е като – коя е била последната ти тръпка – тъжно е, но не си спомням ( или не искам да си спомням ) -мимолетното привличане не е тръпка, драги мои. Ех, какво ли разбирам аз. Както и да е. Реех се на повърхността на реката, а тя се носеше напред и само напред. Само море може да измие мръсотията, полепнала по човека – езеро безподобно, което само не може да се почисти. Ами морето е далеч, какво да правим хората, дето живеем в планински райони. Да бе ясно, схванах метафората на Ницше, но някак ми е непонятно как може да се омаловажава толкова несъвършената, но така пленителна човешката природа и да се въздига една идеалистична форма на човешка естетика и реалност, които са … непостижими. Виолетови хълмове – иска ми се да се скрия, да се изгубя сред тях. В съня си бях на върха, слънцето ме пронизваше с острите си лъчи, топлината ме преизпълваше, лицето ми сияеше, подобно на снежната повърхност наоколо. Аз бях облечена в черно и съзерцавах една точка в далечината, а около мен сребърно сияние моделираше силуета ми. Покой. Тишина. Пълноценното приемане на собствения Аз е постижимо само за онези, които съумяват да бъдат себе си сред тълпата, а след това се научат да избират и съществуват сред тълпата вътре в себе си. Трудно е да се самовъзпираш от това да бъдеш някой друг, заради някой друг или още по-зле, заради себе си, понеже от невежество или непълноценност се опитваш да се проектираш на чужда повърхност. Не се получава, нали? Знам, но самоосъзнаването и самоосъществяването са дълбоко личностни преживявания, които се случват преди всичко на метафизично ниво, а едва след това се материализират като естествено продължение на човешката трансформация и промяна. Браво на смелите. За другите – през новата година … или … никога! Светът е огромен, а ние сме малки, но някак си сме побрали толкова големи чувства, толкова големи страхове, толкова големи разочарования, толкова големи … очите ми са непроницаеми, а ми се иска да бяха по – понятни за околните, да не са едни такива стъклено-дистанцирани. Не мога да ви покажа какво крия зад тях, просто не мога. Избирам да казвам само “ ДА “ - възможно ли е в консервираните ареали да се породи грам спонтанност. Не знам – може би консервата взе да се разкапва, ще трябва друго средство за ( само )съхраняване. Изхвърлих много от товарите, които носих по пътя си, но се сдобих с нови. Не мога де се отърва от духовното равнище на съществуване, макар да съм разколебана с какво точно име да назова това, в което вярвам. Май на моменти не вярвам истински. Не знам. Има един човек в живота ми, който толкова силно вярва и иска, че ми е тъжно, защото не му се получава. Казах му, че преследвайки една цел през годините съвсем съзнателно е затворил сетивата си за другите възможности, че животът не се състои само от един път, а трябва да се огледа, да отвори широко очите си и да потърси други възможности, а пък точките – те трябва в един последващ момент да се съберат. Но и аз чакам чудо, за да повярвам, макар да осъзнавам, че вярата ражда чудесата, а не обратното. Дадох си сметка, че съм се променила. Промяната е като маратон – началото е трудно, не винаги успяваш да потеглиш както трябва, първите крачки са болезнени, съпротивлението е по-силно от волята понякога, но след известно време, темпото става равномерно – хем се бориш, хем пестиш силите си за финала. На средата на пътя повеждаш в състезанието, но точно когато си мислиш, че всичко ще е наред, някой те изпреварва, увереността започва да се стопява, става ти криво и тъжно, но на финалната права, за части от секундата, успяваш да се мобилизираш, да повярваш, да се събереш и след цялото очакване, усилия и разочарования по пътя успяваш да финишираш пръв, успяваш да се измениш и е толкова хубаво. Промяната е смисъл, не цел. И хората – заради тях си струва. И … заради липсите, които се опитваме да запълним. Когато обаче ги приемем, когато надмогнем отричането или позите, някак става по-лесно да потърсим начин да ги превъзмогнем, да потърсим алтернатива, да си дадем сметка, че има две възможности – да се примирим и да заживеем с усещането за липсващо парченце или да се борим докато не го постигнем, докато не се подредим в цялост. Е, разбира се има едни чисто човешки, не чисто емоционални нива на липсване, когато парченце от сърцето просто го няма и не може да се регенерира, но загубите са част от битието, а за да не полудеем трябва да се научим да съществуваме с физическите аномалии, който се получават. А сърцето е жилав орган, той ще оцелее, стига да го пожелаем сами. И отново всичко се свежда до избора. Човекът е нищо. Сам трябва да се избере, сам трябва да се изгради, сам трябва да понесе отговорността, независимо дали е воден от атеистичните представи за прокудения сам човек или в съзнанието му още се прокрадват наченки на онази философия на религиозността или е по-редно да кажа духовността и предопределеността. Енергиите, космоса, божественото – невидими измерения, в които по неведоми пътища и закони човек търси и намира светлина. Ами – НЕКА бъде светлина!

Поезията е като …

antkot88 — Mon, 12 Dec 2011 13:56:34 +0000

По повод Виктория и всичките и приятелки, които избягвам да чета, защото провокират едни откровено цинични мисли в главата ми, които понякога прерастват в краткотрайно замисляне и мигновено нещо се счупва – все едно тънко кристално стъкло се разбива на хиляди парченца и после край … денят отива по дяволите. И това не е тъга или чисто женският синдром “ Паулу Коелю „, просто усещане за недостатъчност, което ненавиждам, но понякога ме спохожда за миг, два или малко повече. Понякога обаче ми харесва да се лутам из редовете, подредени от тях и да се питам нима има смисъл, нима наистина цял живот, поколение след поколение търсим едни и същи неща – толкова прости на пръв поглед, толкова недвусмислени, а толкова трудни и нееднозначни. Трудно ли е наистина? Наистина не е трудно, нали ?

И вървях днес, прекалила със съня, непогълнала дозата кафе, обвита от мъгла … стъпвах леко и безшумно, така че никой да не ме познае, да не ме види, да не ме заговаря … вървях и се усещах някак странно различна, усещах онзи звънливия глас, който предупреждава за бедствие … и някак естествено бе да потърся … да потърся себе си, да намеря … и намерих alter egoto си на най-баналното място, сред думите на една жена. Да, една от онези, които избягвам да чета, за да не стана прекалено раздразнително – сантиментално – цинична. Но възможно ли е да четеш ред поред думите и да се усещаш все едно си срещу огледало, което портретира душата ти. Описва без свян всяка гънка, всяка прашинка, всяка драперия, които красят сърцето ти и … тръпки полазиха по гърба ми, но няма как. Прекомерният сън, липсата на кофеин, умопомрачителната доза познание за бонусите от смъртта – не за теб, а за другите води до странни личностни прояви от подобно естество. При все това хубавата поезия си е хубава и както казва Жоро – за едни е оптимистична, за други песимистична … на кой както му харесва … ))

ОПИТ ЗА АВТОПОРТРЕТ

Аз съм сбъркан човек, запомни го.
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели – книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.
Не обличам вечерни рокли.
През зимата ходя без шал и шапка.
Не нося чадър и направо през локвите
с най-новите си обувки шляпам.
Не се подпирам на чуждо име.
Нямам доверие в самолетите.
Стиховете ми са с неточни рими.
И студено си пия кафето.
Не съм в крак нито с модата, нито с другите.
Със себе си, че съм в крак, е главното.
И нищо чудно, както е тръгнало -
вместо дяволите
да ме вземат ангелите.

МАРГАРИТА ПЕТКОВА

ОТВЕДИ МЕ!

/МАРГАРИТА ПЕТКОВА/

Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката
или само със поглед ме издърпай нанякъде.
Скрий ме в шумните улици на града милионен,
във кварталното кино и във своите спомени.
Отведи ме оттук! Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща. Навън под звездите.
В едно нощно такси. На ръба на вселената.
На ръба на сълзата, избликнала в мене.
Отведи ме оттук! Под втрещените погледи.
Под усмивките зейнали – иронични и строги.
Под просъскани думи за благоприличие.
Под небесната арка на твойто „Обичам те“.
Отведи ме оттук! Накъдето ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си, в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход. В телефонна кабина.
Отведи ме оттук!
Отведи ме, за Бога – по дявола!
Трябва някъде място такова да има – за двама ни.
Все едно е къде и каква е цената.
Отведи ме оттук!
С чиста съвест продавам душата си!

ДАЛЕЧЕ

…Защото
всяко вчера е далеч,
а днес е твърде късно за молитви;
приличам ти на прокълната грешница-
очите ми са пълни с див пелин..
Ръцете ми са пълни с разстояния
от вчерашни и утрешни раздели.
Понякога сънувам чуждо щастие
и свое – с аромат на люта мента,
/дамгосала по вените да пари../
Не знаеш, че сега съм още ничия.
Косите ми са пълни с обещания
и в шепите си нямам друго минало,..
защото всяко вчера е далеч,
а днес е твърде рано за въпроси.
Обличам най-красивата си дреха.

Липите се протягат да ме стоплят…

Горделивите –
ние –
не питаме никога.
В резултат –
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.

(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа „обичам“?
Може някой да чуе!)

Горделивите –
ние –
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Миряна Башева

КАК

Как да оснежи
своите мисли черни?
Саждите от страхове и безлюбие
как да оснежи?

Онемявам от завист,
като гледам премъдрата белота
на рилските скатове,
оскрежените борове,
елите
оваляни в снежни глухарчета,
тънки нанизи от следи
на пробягала божия милост.

Да тръсна ли
ей онова
ангелско крило над главата си?
Дали ще белна и аз, цялата
пречистена,
причестена,
възсияла, избавена?

Или ще остане
тъмното
в корените
на нескопосано боядисаната

моя несрета?

Лиляна Стефанова

Внезапно

Спасявам си душата.

Използвах за алиби старостта

и се оттеглих —

в спомена,

в природата,

в пхриятелството

в книгите…

(Нали светиите отшелници

са били грешници на младини!)

Спасявам си душата.

Изключвам телефона.

Изключвам телевизора,

когато блъвне във лицето ми

човешка кръв и пещерна омраза,

когато почнат да ме давят словеса

звънтящо кухи,

самовлюбени,

лъжливи,

когато чуя как води и лесове,

зверчета и деца,

дори и риби

пищят до небесата…

Спасявам си душата.

На края на града.

На края на живота.

И само сутрин,

между съня и будността,

внезапно

усещам тялото си младо,

духа — непримирим и горд,

и ми се струва —

ей сега ще блесна,

ще се стоваря, справедлива сато меч,

над този мръсен свят!

Или ще го целуна,

и той — току що сътворен —

невинно ще ми се усмихне…

Станка Пенчева

Тишина. И се питаме: живяхме ли – или не сме живели?

antkot88 — Sat, 03 Dec 2011 15:09:12 +0000

Бяло ноктюрно

Сняг, сняг… Станиолена тишина.
Хоризонтът е кръгла бяла луна.
Бели са пътищата. И въздухът е бял.
Образите на дърветата прозират едва
като бради на светци от стари фрески,
замазани с вар от варвари.

Мълча. А имаме да си казваме толкова много неща.
Мъчат ни толкова много неща. Мълчим.
Писмата са некролози на чувствата ни.
Какво значи едно „обичам те” след няколко дни?
Или „тъжен съм” след няколко дни?
Или „лека нощ” след няколко дни?

Знаеш ли какво е самота? –
да спиш на своето собствено рамо…

За се отчайваш, разбира се, е винаги рано.
И винаги рано идва смъртта.
И винаги да кажеш нещо не си успял.
И винаги да направиш нещо не си успял.
Сняг.
Красиво и бяло, и тихо.
Бели са пътищата. И въздухът е бял.
И винаги нещо не си успял…

Сняг, сняг… Хруска
станиолената тишина. Строфа от каски
марширува по белия лист на зимата. Оркестърът свири мълчание – снегът е запушил ушите на медните охлюви.
Барабанчикът рисува някакъв профил върху барабана си, снегът го затрупва, барабанчикът отново рисува и снегът го затрупва отново.
Побелелите очи на пушките гледат нагоре кротко като слепи просяци, о!
Маршируват войниците, маршируват мълчаливо и тежко, минават, маршируват, отиват си, снегът ги поглъща като попивателна.
Спи градът, селцата зад бялото спят, белите кости на бащите някъде спят, спят побелелите майки и през белите стени на стаите им минават войниците, маршируват мълчаливо и тежко, отиват си, оркестърът свири мълчание…

О, самотност в името на свободата!

Цяла нощ вратата хлопаше -
сякаш някой си идеше цяла нощ.
Но не си дойде.

Сутринта вятърът си отиде на пръсти.
И аз на пръсти излязох от стаята.

Сложих на главата си вмсто шапка керемида
и застанах на ъгъла като кариатида:
сам съм си къща,
сам съм си обитател -
никой не си отива,
никой не се връща…

Добро утро, граждани, закусващи прави
в пози на поликлетови статуи!
Разрешете ми да закуся заедно с вас. Знаете ли,
когато човек остане сам -
става много общителен…

Хвърлям се
в пропастта от погледи,
готов да се вкопча в спасителния пояс
на всяка усмивка!… Ела,
сложи главата си на моето рамо -
като пагон,
Не ми трябват никакви други отличия.

Сняг, сняг… Станиолова тишина.
Хоризонтът е кръгла бяла луна.
Бели са пътищата. И въздухът е бял.
Снегът затрупва крачките ми.

Вървял ли съм,
или не съм вървял?

Така е и с времето.
Събитията като хищни птици
връхлитат върху нас:
големите кълват имената ни,
средните – думите,
дребните просото на точките кълват.
Избеляват чувствата.
И мислите стават бели.
Тишина.
И се питаме:
живяхме ли – или не сме живели?

Стефан Цанев (1966)

Непатетична изповед

Преди да те целуна,

исках да ти кажа
кой съм.
Но не успях,
защото се целунахме внезапно.
Затова сега,
преди да ме залееш
със златните вълни на косите си –
изслушай ме.

Отдавна не бяха ме наричали
най-добрия човек на света –
и аз бях забравил
да бъда добър.
Моето минало
е миналото
на един романтичен юноша,
танцуващ върху маси и покриви –
защото няма нищо по-скучно
от безопасната повърхност
на дансинга.

Често падах,
губейки равновесие
от прекалена искреност.

Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции
и в хотели сънувах
своите сънища.

Нямам постоянно местожителство
и не искам да имам,
защото се плаша от властта на вещите,
от неподвижния хоризонт на прозореца –
и от хората с неподвижни хоризонти …

Пусти пътища ли извървях,
малко ли събрах,
или пък много разпилях –
но сега не притежавам нищо друго
освен себе си,
освен тихото желание
да се раздам до последния атом.

Ако това ти е достатъчно –
залей ме
със златните вълни на косите си ….

Стефан Цанев (1960)

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем…
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки падаме, сънувайки мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после – на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

Само си говорим …

antkot88 — Tue, 29 Nov 2011 10:48:24 +0000

Изчезваме, нали?

Губим се сред хорското недоволство и демографските анализи.

Чашата прелива от недоволство – насреща е тихо … апатията пропълзява.

Проблемът е в малодушието.

Деца – убийци. Лекари – убийци. Бащи – насилници. Майки – истерични.

Дълбока социална криза ни залива. А ние … тихо, тихо да не ги събудим!

Тъжно ми е. Няма ли хора в тая държава. Хора с мисъл, с идея, с морал и вяра.

Искам да кажа нещо позитивно, но потъват думите ми в катраненото недоволство – обременена съм от черната хроника на емисията в 8.

Има и мислещи хора, талантливи, с идеи – къде сте? Защо се криете и …

Как ще се развиваме в подобна среда – цивилизационният модел е с обратна стрелка – потъваме в невежество, апатия и тъга. Полудяваме ли или да ?

Жалко е, че младите хора се скатават, примирено мълчат. Всеки опит да кажем нещо бива заглушен от бученето на мнозинството, привикнало да живее според правилата на играта, да хули, да мрази и да ги разбира нещата. И да искаш да живееш морално, рано или късно оскотяваш – системата те принизява. Бедни сме … бедни сме духовно. Къде сте общественици, патриоти. Лесна е риториката на страха, на омразата, на посредствеността. Градивност трябва, диалог, риторика на позитивното, на благородното. Децата ни са неграмотни. Е кой да ги ограмоти – тая Държава да не е стоножка – хора трябват, хора. Примери трябват, не клиширани слова. Моделът днес е силиконова жена и митологизирани същества от подземните недра … а и да не забравяме – връзки трябват, връзки за всичко, за всеки, за … И пари, пари, много пари – колкото повече, толкова повече. А какво правиш ти? Да ти? Стоиш и си мълчиш. Какво чакаш. Кой, защо, как. Какво ще направиш ти ако имаш смелост, съвест, власт? Не знаеш – отговорността тежи. Обичаш да ругаеш, нали, да сочиш с пръст недостатъците, да тръбиш – колко глупав е тоя народ от овци. Ами ти? Къде си ти? Не се числиш към стадото, но да се навърташ около него ти е много удобно. Анонимността сваля всички задръжки – можем да мразим, да хулим без грешки, но …думи, думи, думи – като безтегловни частици се блъскат една в друга и полза няма – не могат да формират ядро, да родят идея, да изковат стратегия. Уж всички сме горди, а ни е срам. Смеем се иронично, злобно, принизяваме света, но тази действителност е наша. Ние сме в калта, заедно с всички онези, почернени хора, които ни зовът за помощ, потикнати от собствената си неволя. А ние клатим глави и се молим да не попаднем в същия капан, да не се стигне до там и ние да молим. Който плаща, той поръчва музиката – ама и тя взе става все по-банална, все по-скандална. Но това са нещата от живота, трябва да си ги кажем нали. И какво следва от това. Тя не знае кой е Йовков, кой беше тоя Шибил, а и някой си там умрял на върха, абе то не е съвсем така – всички са подлеци. Е, да. Аз си знам. Молът ни теши, с лъскавите витрини и новите дрешки. Човекът е човек когато пазарува. В криза дори, гледа да разходва, за да не се бил разочаровал. Депресията борим с покупки, а за култура – нямаме пари. Ма тя и културата ни е една – псевдоинтелектуалци, кич и суета. А думите могат да са толкова ценни, ако има кой да ги чуе, да ги разбере, ако има кой да ги произнесе. Ние обаче употребяваме само мръсни думи, фразите ни са злобни, негативни. Често предпочитаме да мълчим дори. А човек когато е недоволен, когато го боли – трябва да говори, не бива да мълчи. Искаме промяна. Как ще живеем в такава среда. Ние – умните, красивите, младите, избраните да поемем юздите сега. Какво правиш ти – мълчиш и се примиряваш, в един момент заприличваш на тях, или … стягаш куфарите и бягаш. Защо не направиш нещо повече. Защо не кажеш нещо хубаво, колкото и трудно да е да го видиш. Защо не предложиш нещо градивно. Защо не измислиш нещо оригинално. Защо не дадеш идея. Защо трябва само да търсим грозното и сивото, и пошлото. Бъдещето какво ли ще е – ами погледнете в класните стаи – побойници, убийци, бъдещи фолкфурии, дребни джебчии и все по-малко обикновени деца, с необикновени мечти, запазили блясъка на невинността в очите си. Какво би направил за тях. Какво правиш за себе си. Човекът сам не е човек. Нужни са хора. Защо не ни харесва да живеем сред днешните хора. Ако използваш прости думи, ако си искрен те ще те разберат. Човешката душа – усеща. Но не – егото е по-силно. Краен индивидуалист съм аз – признавам си. Е, да но ме мъчи чувство за отговорност и имам един такъв нееднозначен морал. Не ми харесва и не мога да мълча. Искам да ми е добре, искам да съм разбрана, искам да мога да творя и да мечтая. За да ми е добре трябва да създам среда, а промяната ще тръгне от мен. Да, ти трябва да направиш нещо. Спри да критикуваш, огледай се, намери алтернатива, потърси пример. Няма ли човек, който да уважаваш, човек, който да е за пример. Има творци, има артисти. Трябва познание – ами направи го да е интересно, да е модерно, да е различно. Пошлостта ни залива, безвкусица и чалга – ами имаш ли алтернатива. Дай им нещо различно. Те ще изберат. Вкус се възпитава, заливай ги с позитивни фрази, с весели истории, с хубава музика, със стойностно кино. Планирай хубави неща. И простият човек на село ще разбере, ще се трогне ако му кажеш с прости думи нещо за любовта, за надеждата, за младостта. И младият човек ще се вдъхнови, ако ти му служиш за пример, ако го поощриш. Кажи му да мечтае, да вярва, да е непримирим. Обясни му защо не бива нещата да се случват така, защо не бива да се примирява с това. Не живеем зелено, не умеем да ценим, а всеки притихва и се диви пред родните красоти. Покани приятелите си да покорите някой връх, да направите преход, да разберат. Подари книга на човек, който никога не чете, подбери нещо леко, но важното е да чете. Говори с техния език. Недей да се надценяваш, най-страшното е когато започнем да се гледаме от високо, когато самооценката е твърде безкритично висока. Вярно, че е лошо, вярно, че тежи, мъчи ни криза, нямаме пари, но … все от някъде, нещо трябва да се промени. Ние трябва да формираме общество, а не то нас да моделира. Цитирате професорски слова, фейсбук страниците ви се нашариха с думи за правото, за справедливостта. Разбрахте ли ги? Оценихте ли ги? Системата или Съвестта? На мен много неща не ми харесват, нямам отговор на много въпроси, но познавам непримирими млади умове, познавам хора с мнение и идеи … Говорим си, спорим, но не правим нищо. Тъжно ни е, защото сме част от това настояще, което не ни харесва, но … парадоксално е, че не носим в себе си достатъчно нетърпимост. Не сме активни, не сме достатъчно будни, тънем в коловозите на делника и само си говорим …

Between Days

antkot88 — Sun, 27 Nov 2011 15:19:33 +0000

Between Days from Nizar Pasalic on Vimeo.

Разговор между пораснали деца.

antkot88 — Sun, 13 Nov 2011 10:49:38 +0000

- Спомняш ли си когато бяхме малки как имахме усещането, че времето е вечно и въпреки това пак не ни стигаше. Сега уж си даваме сметка за мимолетността на миговете, но така и не се научихме как да не си губим времето, а то отново все едно ни се изплъзва !

- Времето си отминава, с тази разлика, че проекцията, от която наблюдаваме случващото се е различна, мащабът на времето взе да става толкова осезаем, че понякога натежава като товар, който сме обречени да носим със себе си.

- Въпрос на гледна точка – ако позволиш във вените ти да се просмука усещането за изтичане – на силата, времето, живота, то няма как да следваш динамиката … обричаш се на съмнение от фундаментален, абсолютен характер, обричаш се на статична главоблъсканица.

- Да, когато си млад трябва да се живее, а мисленето, то идва после – след една определена възраст неизменно стигаш до размисъл … до ден за размисъл?

“ Ден за размисъл “ – а до вчера бяхме деца и тичахме по прашните улици, мажехме филии с лютеница и по тъмно се прибирахме с мръсни крака и жадни за още игри сърца. Все едно бе вчера когато сутрин в мъглата на утрото, преди да се разбуди деня, крачехме сънливи към училищния праг … раниците ни тежаха, а ние – с тревога очаквахме деня – контролни, математика … Кога пораснахме … все едно вчера играехме безумни игри, все едно вчера бяхме деца, а искахме да сме пораснали, да можем, да сме сами, а коленете ни смърляни, лактите одрани. Първите трепети, първите разбити сърца, първите сълзи, драмите, любовта. Кога отлетя времето, в което всичко бе като игра, като на сън преминавахме през света, без да си даваме сметка, че всеки наш избор формира личността, прави ни силни или отслабва увереността. Все едно вчера пеехме с глас – Един неразделен клас … все едно вчера тревожни преоткривахме света … все едно вчера бяхме деца – разговорите ни едни такива невинни, лишени от смисъл и цел, сплетните ни простодушни без помен от човешка злоба и дух опорочен. Все едно вчера мечтаехме на глас – какъв искаш да станеш когато пораснеш … попълвахме лексикони с мисли за онова, което ще бъдем като престанем да бъдем деца. А ето ни днес … големи деца, на прага на зрелостта, на входа на най-страшната, гладиаторска арена, в битка с него, с най – непобедимия звяр – ще се преборим ли с Живота – не знам!

Променили сме се – това със сигурност знам – времето видимо оставя своя отпечатък по малките бръчици в ъгълчетата на очите ни и когато се смеем като миниатюрна хармоника се свиват лицата ни и е хубаво, защото казват, че мъдреем … разговорите ни са малко по-различни, очите ни гледат малко по-тревожно, детската непорочност я няма, сблъскали сме се и с позора, с разврата, с хорската власт да разрушават … илюзии таим, но вече ни е трудно да си признаем, утопични мечти споделяме само вечер с бялото на възглавницата, вече носим тежестта на отговорността … за себе си, за света. Днес не правим торти от кал, не строим домове от възглавници и стари одяла, не пеем песни, не се смеем така, както го правехме някога, но …

Не е носталгия това, проста констатация за хода на битието, за младостта и зрелостта. До вчера бяхме деца, а днес вече мислим за деца … до вчера дете, а от утре омъжена жена и някак странно вълнение ни обхвана – та ние се познаваме от деца, от времето когато през няколко чина споделяхме деня, неволите, страха … кога дойде времето да се поздравяваме за такива нещо. Хубаво е, но някак неосъзнато – когато е за други непознати е все едно абстрактно, нереално. А то е истина толкова вълшебна – е, дойде и времето за това, а после … тепърва ще преоткриваме всички онези неща, тепърва ще се гледаме в бяло, ще се кичим с чужди имена, ще си показваме снимки на деца, ще оцеляваме, ще бъдем … а може и да не следваме матрицата на човешката житейска прогресия, понякога нещата просто не се случват, друг път ходът е отзад напред. За някои животът е като отнапред написана история и само нещо драматично, фатално може да промени посоката на вектора човешки … За други – животът се пише в движение – дано само сме смели в изборите си, за да не се налага след време когато пак се съберем да играем фалшив театър и да се лишим от най-ценното, което успяхме да съхраним за времето откакто бяхме деца до сега – и това е искреността.

- Ех, хубаво беше когато бяхме деца. Спомняте ли си как играехме на криеница, на стълба всичките деца, а ни беше страх в тъмното и се спотайвахме все на познати места. А помните ли как обирахме чуждите овошки – ябълки, круши, сливи, а … орехът есента, ръцете ни целите зелени – търкахме ги в опит да прикрием набезите ни вечерни. А помните ли как пеехме онези песни, кой без зъби, кой с вежди, с карирани костюмчета и онези моите обувки с огромните панделки вместо връзки. Помните ли летата когато люпехме семки, гонехме комарите и си разказвахме страшни истории.

- Стига с толкова спомени вече, само на глупаците миналото им е настояще ( нали така каза Невил от „Вълните“).

- Вярно е и не съвсем … хубаво ми бе да си спомня, но наистина е време да тръгвам. Радвам се, че се видяхме отново – макар и все по-рядко, винаги ми е много приятно.

- Довиждане и до скоро.

- Довиждане и …

Антоан дьо Сент-Екзюпери – Молитва

antkot88 — Sun, 06 Nov 2011 20:27:52 +0000

Господи, аз моля не за чудеса и не за миражи, а за силата на всеки ден. Научи ме на изкуството на малките крачки.

Направи ме наблюдателен и находчив, за да мога в пъстротата на ежедневието навреме да се спирам на откритията и опита, които ме вдъхновяват.

Научи ме правилно да разпределям времето в живота си. Дари ми тънък усет, за да различавам значимото от маловажното.

Аз моля за сила за въздържание и мярка, за да не пърхам и да не пълзя в живота, а разумно планирал деня си, да мога да видя върхове и далечни простори, а понякога даже да имам време за насладата от изкуството.

Помогни ми да осъзная, че илюзиите не помагат с нищо. Нито спомените за миналото, нито мечтите за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега и да възприемам тази минута като най-важната.

Опази ме от наивната вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дари ми ясно съзнание за това, че сложностите, пораженията, паденията и неудачите са естествена част от живота, благодарение на която ние растем и съзряваме.

Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.

Изпрати ми в нужния момент някой, който има силата да ми каже истината, но би го направил с любов.

Знам, че решението на много проблеми е в изчакването. Затова научи ме на търпение.

Ти знаеш колко силно се нуждаем от приятелство. Направи ме достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.

Дай ми богата фантазия, за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина.

Направи ме човек, способен да достига до тези, които са стигнали дъното.

Опази ме от страха да не пропусна нещо в живота.

Дай ми не това, което искам, а това което действително ми е необходимо.

Научи ме на изкуството на малките крачки.

Днес жълъди, утре кестени … ( или един плагиатстван facebook post ).

antkot88 — Sat, 29 Oct 2011 17:29:20 +0000

За онези малките удоволствия, споделени с любими хора, за магията на нищоправенето, за времето, което изтича между пръстите като бистра вода, но това е без значение, защото човекът е в безтегловната атмосфера на непрекъснатия разговор, съвсем съзнателно се e изгубил между думите, фразите, идеите, изреченията с неясен край и … по средата на мисълта, капучино с дъх на канела и 100г сладки – шоколад и лешници … и още шоколад!

Събота. Ден за себе си. Есен. Ден за вдъхновение. Среща в кафене. Ден за сближаване. Книжарница и книга. Ден за мъдрост и нови думи. Не бях чувала за домотика – съвкупност от техники за автоматизирано управление, прилагани към жилището ( комфорт, сигурност, комуникации). Мъж на колело, жена с куче, момче с кецове и девойка с големи кафяви очила. Пият чай, кафе, капучино, хапват сладки, трюфели, бонбони, разговарят, мълчат, усмихват се, четат и е толкова хубаво да си част от този многолик пъзел от лица, в съботния ден, в малкото кокетно кафене на ъгъла на павираната улица. А наоколо е жълто, кафяво, оранжево, червено, керемидено, охра, оголени клони, стърчащи във всички посоки като преграда ни разделят от реалността, отвъд тясната уличка. Паветата са украсени с листа, падат като магически дъжд, вятърът ги разнася навред и все едно мелодия, песен някаква, свирукане или ек. Хора, разхождат се, мечтаят, животът е така цветен, така потаен … а хората преминават – по улиците като сенки; преминават и през живота така – радват ли се истински, трогват ли се истински … освен, че е кратко има ли друга истина за тях – не знам. Лицата са щастливи, усмихнати, погалени от слънцето, целунати от вятъра. Само това има смисъл, нали? Нали най-важното в този живот е да си щастлив, да си в хармония с природата, себеподобните, с историята. Да си сам по себе си абсолют, почти завършен, но съвършено проектиран от себе си, за себе си, но и за другите … човекът сам не е човек! Творецът е малко или много социопат – максима, истина, доказана във времето. После не се чудете, когато нямам потребност да разговарям, да се срещам, да споделям. Но аз не съм съвсем творец, аз съм … проекция на тепърва съграждащ се абсолют; не ми е ясна още концепцията на битуване в собствения ми ареал и в окръжностите, дето се припокриват с вашите. Възрастна жена продава цветя, а аз … не мога да разбера волята и непоклатимата жар да продаваш цветя ей така за днес, за утре, за кога. Казват, че човек пише, излива слова когато е недоволен или го е страх … мълчанието е знак за щастие, за свобода. Но … понякога има толкова много неща, недоразбрани, недомислени, неизказани, заради простата суета. Да живееш, воден само от разума е недостатък и то голям; светът на разума – ражда чудати същества, светове без време, граници, смисъл и с много тъга. Защото разумът ограничава, превръща пасивността във форма на рационалното и общоприемливо присъствие в света, но отнема динамиката на човешката душа, устрема на индивида да върви и да изследва. Осакатени сте всички мислещи същества, доброволно отказали се от спонтанността. Не, не ви обвинявам и аз съм с вас … мнозина сме в групата на разумните същества – О, сърце … както казва един познат – Да, живеем на ръба – Кога? Днес е денят? Кажи приятелю, кога?

И така програмата за седмицата се очертава културна, да си креативен човек е прекрасно, но това не те прави специален, просто умът ти работи по малко по – ирационален начин. Да чувстваш в повече е дар, но не те прави различен, а е просто още един товар, ако трябва да сме прецизни, но накъде без него – ще си го нося докрай. И … има полза от фейсбук понякога, както и всяко нещо, с което не се прекалява, злоупотребява, което не пристрастява … та Сократ бил казал : Трябва да изследваме убежденията си, не само да ги имаме! Значи … предавам ли себе си ако съм непоследователен човек в някои отношения, да мислиш и да действаш … да разговаряш и да действаш, да философстваш и да действаш, да искаш да си и да бъдеш! Аз съм, ти си, всички сме, но не съвсем, не докрай истински, пълноценни … Преди време в един интерактивен разговор с един много любим мой човек се роди фразата – когато сме млади проблемите ни изглеждат толкова важни, дилемите нерешими, непоправими, но после всичко си идва на мястото, но това е после … а тук и сега се пържиш на бавен огън и нещо все те човърка отвътре – как беше : Ако всичко е нормално – това е ненормално! – реплика на героиня от една пиеса, дето гледах наскоро с двама други любими мои хора и … да се търсиш и намираш отново и отново в различни лица е толкова хубаво, все едно се оглеждаш в различни огледала и на всяко едно от тях се появяваш ти, но не съвсем … проекциите на един аз, който е толкова многолик, че не може да се побере само в едно тяло, в едно огледало. Но, представяте ли си колко трудно щеше да бъде ако бяхме с много лица, как щяхме да намираме, да се разпознаваме … затова на всеки ни е дадено по едно лице, а всички останали са проектирани в съзнанието ни на различни нива и в цялост превръщат личността в това, което е – толкова многостранна и различна. Всеки от нас е призван да търси баланса между всичките си пориви и лица – това е хармонията, това е абсолютната човешка красота.

Твърдиш, че има смисъл – всяко действие е като точка и само можем да се надяваме точките да се съединят, като мрежа да се подредят в ред, логичен и прецизен – трябва да мине време … има толкова потайна примамливост и романтизъм в човешката смъртност, да вървиш, а да не знаеш на къде, да създаваш живота си, докато го живееш – да твориш и да играеш едновременно, без почивен ден, независимо дали има смисъл, публика, ответна реакция, логика … И отново хората – заради тях има смисъл да бъдеш, да се показваш, да бъдеш истински и въпреки всичко да си приет … да създаваш връзки е смисъл. Различни сме, обективно понякога не си пасваме, субективно понякога не се разбираме и въпреки това отново намираме … себеподобните обитаваме една територия, но поведенческият модел е това, което ни различава, това, което поставя бариерата между теб и мен. Харесва ми да съм жена, въпреки че не се справям много добре в тази си светлина, не правя много женски неща, не се суетя, не обичам да говоря много, да споделям едва, да флиртувам, да танцувам … мисля като мъж за много неща, иска ми се в друг живот, ако има такъв да съм мъж, без колебания – може би ще се справям по-добре, но кой знае … Бъдещите хора – какви ли ще са те? Какви ще сме ние в техните очи … трепетите на душата, само те имат смисъл … истината, неподправената, само тя оставя следа … лицата изчезват, хората се забравят, думите и те, но усещането, което са предизвикали нечий слова остава завинаги, променя те завинаги. Ами отговорността?

Неслучилите се възможности са като пиеса с отворен финал, човекът е памет – сам избира какво да филтрира, от кой момент да започне да разказва и кога да спре. Може дори да си измисля истории, да вярва в тях, да накара и другите да вярват. Приятна илюзия или пагубна самозаблуда е това. Лудите – те да са живи!!! НЕ ви е добре, момчета – толкова сте луди, че ме вдъхновявате отново и отново да пиша за вас … иска ми се понякога лудостта ми да се материализира в дела, но си остава само на думи и в нелепите проекции на ума. А денят си отминава, ей така … кога свърши не знам, не разбрах, но ми беше хубаво просто да вървя, да слушам музика, да си мисля за света, за хората около мен, за смисъла на това да присъстваш с пъстрия си шал, с кецовете, с чантата, наследство от онези времена, в които се е родила песента, а после филмът и … “ Ако те има теб … “ ме накара да рева, не знам защо, как, но просто ей така … А Шекспир е казал : “ Ще целуна твоите устни. / Няма ли за мен капчица добра отрова?/ Тя ще ме приспи със своята милувка./ Ще целуна твоите устни! “ … Не и вярвай на целувките, Ромео!

“ … а защо да не вярва? Нали всеки я иска тая голяма любов, но не му стиска да си признае, за да не мине за старомодно-сантиментален мухльо? „

А кой от вас заслужава вечен живот? - това ме човърка сега, въпрос съвсем нехайно явил се пред мен …“ Възможност за остров “ или поредният социален феномен!